Започнаха лекциите и покрай това се възползвах да пренаредя цялата си програма :) Малко стана амбициозна май, ще видим след 2 седмици като седна да я преосмисля.
Пак ще свиквам с ранното ставане. Има нещо много чаровно в това да станеш, когато градът още спи. Някак всичко се движи на бавни обороти, дори преминаващият тролей сякаш още е малко сънен. Имам време да преосмисля деня си, да пренаредя мислите.
Замислих се, че една от целите на блога беше да си описвам пътуванията, а така и не го правя. Макар и да са малки, пак си заслужават. Затова, ще гледам следващите няколко сутрини да си наваксам това. Харесва ми да спомените да са черно на бяло, така понякога можеш да си ги преглеждаш, и да си спомняш дреболии с усмивка. Освен това така спестявам на четящите впечатлението, че целта на живота ми е да се самоунищожа чрез тренировки :)
Преди няколко седмици ходих до Враца. Един приятел беше отишъл на алпиниадата там. Аз се присъединих за последния ден, когато официалните събития бяха приключили.
Пътуването до там бе тежко :) Първо защото случайно на предната вечер ни хрумна от Лодките да се изнесем към Рибката. На пръв поглед това звучи водно и невинно, но не е :) Всичко продължи до 5 сутринта, когато след n-тата бира пробвах да редя четиримерното кубче на Рубик. Може би ще ви шокирам, но не успях да го наредя. На следващата сутрин, след известна процедура по съживяване и събуждане, включваща кафе и душ, но никаква храна, потеглих към Враца. Погледнах предварително картата, тъй като с моята пространствена олигофрения и опериран усет за географски обекти, нямах идея от кой изход на София да изляза. Потеглих посока Ботевградско шосе. Винаги имам сериозен проблем с това шосе. След 3 пъти сгрешен маршрут, успях да налучкам верния. След това някак успях да превключа крайната точка на GPS-а вместо Враца, да бъде някакъв Shell във Велико Търново. Как успях - даже и аз не знам. Добре, че имам силна слонска памет, та като видях отбивката за Ботевград слязох от магистралата, въпреки предупрежденията на GPS-а да не се отклонявам при никакви обстоятелства от пътя.
Пристигнах бодра и свежа. Скалите край Враца се оказаха супер яки. Понякога се чудя как може да не знам за толкова много хубави места, които на всичкото отгоре са толкова близо до София.
След известни инструкции и обяснения как се осигурява, пробвах няколко пъти да осигурявам Мишо. Смело момче, какво друго да кажа. Качих няколко лесни неща на горна осигуровка, след което Мишо хареса някакъв маршрут, който се оказа 5+. Тръгна да го екипира. На мен ми се стори безумно труден и реших, че ще кача първите 2-3 метра. Останалото вече беше бонус. Казаха ми да наблюдавам добре какво прави, за да помня хватки и стъпки. Опитах се да обясня, че успявам да запомня първите 2 хватки, след което започва да се презаписва стека, но май не ми повярваха. Ех, все се убеждавам, че трябва да се изруся, за да помогна на хората да не подхождат така безумно оптимистично към моите умствени способности :) Тръгнах нагоре. Веднъж стъпила на скалата, нещата някак се получиха. Дори успявах да си пусна ръцете и да си почина и доста пъти да изправя само на крака. Катерачите винаги обясняват, че на скала трябва да си като на земята - както по принцип не разчитаме основно на ходенето на ръце, така и на скали трябва да използваме основно краката. На думи звучи лесно, логично и прозаично. Обаче опитвали ли сте се да висите на 5 метра над земята, особено ако имате страх от височини и да се опитате да си припомните колко е разумно това, докато сте се хванали в поредната хватка, сякаш е най-най-скъпото нещо в живота ви, и не искате да я пуснете на никаква цена? Е, изненадващо историята имаше хубав край. Качих маршрута, с което изненадах себе си, а дори и Мишо, който по принцип е силно позитивно настроен към моите способности, по незнайна причина. След това последва едно стабилно хранене и качване на още един маршрут, но вече бях доста изморена, та беше много тегаво, въпреки че беше по-лесен от предния.
За финал решихме всички да се приберем заедно с Клиото. Събрахме се вътре 5 човека, от които трима мъже, и 4 туристически раници. Събирането на всичко това силно напомняше игра на тетрис. Мисля, че трябваше да заснемем композицията, за да кандидатстваме за рекордите на Гинес. София ни чакаше осветена в нощта.
А сега слънцето се показа с един великолепен и спокоен изгрев и аз изчезвам на плуване. По-точно ще се уча тепърва да плувам, тъй като в момента единственото, което мога да постигна във вода е само по-бавна и мъчителна смърт - такива са ми уменията. Хубав и усмихнат ден :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар