Без агресия

Бяхме слезли на пътя към 30-40 човека на връщане към Орлов мост, след като бяхме минали през подлеза. Голяма група полицаи дойде и ни каза да се върнем на тротоара. Подчинихме се и се отправихме към тротоара, но тъй като той също беше пълен с хора, а и много от нас бяха с колела, просто ставаше бавно, тъй като нямаше място. Полицаите започнаха грубо да ни блъскат. Показах им, че нямам място пред мен, че няма накъде да отида, но те продължиха да ме блъскат с озлобени физиономии, а един от тях викаше: "БЕЗ АГРЕСИЯ, А? СЕГА ЩЕ ВИ ПОКАЖЕМ НИЕ НА ВАС БЕЗ АГРЕСИЯ." Попитах го за имена или служебен номер, но той само ме изгледа с насмешка и продължи да ме блъска. След кратка бутаница се качихме на тротоара и реших, че нещата ще приключат. Само че полицаите вече се бяха озлобили много и продължиха да ни блъскат. Попитах какво още искат, но никой не ми отговори, просто целта беше да се покаже сила. В един момент след като минаха средата на тротоара се опомниха и спряха, даже слязоха от тротоара и се правиха на ни лук яли, ни лук мирисали.

Малко по късно, тълпата беше блокирала Орлов мост. Жандармерията дойде да ги разпръсква. Отново тротоарът беше пълен и хората от пътя просто нямаше къде да се приберат. Това не спря полицаите да започнат да ги избутват грубо и те се оказаха почти заклещени между тълпата на тротоара и полицаите. Отново силите на реда блъскаха в захлас до средата на тротоара. Излеждаха много озлобени.

Очевидно нещата загрубяват, дали е по тяхна инициатива, след като са чули за двамата си колегите, за които писаха в медиите, че са в болница, дали просто им е писнало или са им заповядали да сменят тактиката, няма как да знаем. Моят призив е - нека да запазим протеста мирен. Нека покажем, че сме интелигентни хора, които искат и могат да направят нещата по друг начин - без агресия, със спокойно заявяване на гражданска позиция. Протесът ни не е срещу полицаите, нека не го превръщаме в това. Те са обучени как да реагират на аресия. Но не са обучени да реагират на спокойно и разумно държание. Това е по-вероятно да смени позицията им. Да, те не могат да напуснат кордона и да дойдат от нашата страна, каквото и да вяррват, защото са на работа и правят това, което им бъде заповядано. Но могат да видят, че този път нещата са различни.

Аналогичен е случаят с журналистите и операторите. Да, не харесваме БТВ, защото ясно показаха кой им плаща и за кого отразяват. Но репортерите и операторите са на заплата там. Те НЕ определят политиката на телевизията. Те просто правят това, което им се нареди. Не им давайте интервюта, игнорирайте ги, но не реагирайте агресивно. В крайна сметка и полицаите и журналистите са обикновени хора - със семейство и приятели. За разлика от нас те не избират дали да дойдат на протеста, не могат да покажат позицията си. Но ако протестираме разумно, може и да таразберат позицията ни и да я споделят у дома и на бира с приятели. От нас зависи как ще проведем протеста - мирно и интелигентно или просташки и с насилие. Моля ви, нека продължим активно протестите, но без агресия.

Вело разходка

Планирахме ходене до байк парка в Боровец. За съжаление дъждовната прогноза отказва част от хората. Останалите ентусиасти решаваме да се разходим до Плана, пък ако ни завали-завали :)
Кратко (или не чак толкова) претърсване в страницата на СКГТ ни уведомява за автобусите, които в момента пътуват на там, както и за разписанието им. Срещата е в 10 сутринта в неделя на спирката на Онкологията. Събираме се там и се мятаме на автобуса. Пътуването до горе не е особено кратко, но за сметка на това е забавно. Хапваме по сандвич, за да се подкрепим. Слизаме на обръщалото след ресторант Брезите и се отбиваме по асфалтено пътче. Скоро стигаме до един разклон. Мушваме по малко сладкишче, хем раницата на Тони да олекне и избираме маршрута. Избираме да мине през село Плана вместо през Турмашката махала. След като излизаме от селото стигаме до черен път. Карането в коловозите или между тях, особено като има наклон, малко ме стресира, още не съм свикнала. Ако знаех какво ще преживея още, нямаше да го изживявам толкова :)
Като стигнахме до едно място от където предстоеше спускане, се екипирахме с Тони - наколенки, налакътници, каски, ръкавици - абе като истински downhiller-и :) Минахме първо по едно широко пътче, а след това по една тясна пътечка. Шокиращо за всички (и най-вече за мен!!!) стигнах до рекичката долу без да бутам колелото, т.е. карах смело по целия път, а той не беше особено кратък. Следваше почивка и изкачване нагоре, което съчетано с жегата, напълно ми взе въздуха.
Още малко нагоре-надолу и пътят ни отведе в Железница. Там вече почивката беше по-дълга, храних едно мило куче с кренвирш и пийнах няколко глътки бира за по-добро въстановяване. Следваше нов баир нагоре, този път вече по асфалт, след което на чешмата отбихме, за да минем по околовръстната пътека. При Симеоново се разделихме с останалите, след което успяхме да се зачукаме в Драгалевци :) В крайна сметка се добрахме до бул. Черни връх, след което се спуснахме към центъра. Посещение при родителите на Тони за веломивка, бързо хапване и отново на колелата, този път за да се приберем към нас. Тези 2-3 км ми се сториха безкрайни, толкова бях каталясала вече :) Щом прекрачих прага - душ и 11 часа сън :)
Един прекрасен ден!
Равносметката ~70 км, от които 20-на в София на равно.... Нямаше да повярвам, че мога да се справя :)

Качкар - юли 2010

Както обещах, ще разказвам за пътуванията едно по едно :) Сега е наред юлското ходене на Качкар :)

Как се решихме? При мен пристигна мейл от "Бяла Звезда", с които имах удоволствието да ходя миналата година на Ерджияс и Кападокия. Беше последна възможност за записване за експедицията до Качкар. Веднага попитах Тони:
- "Искаш ли да ходим?"
- " Искам."
Та така да се каже, едва го навих :) Веднага се обадих на Андрей, и вече бяхме официално записани :)

В уречения ден и час се събрахме на автогарата :) Запознахме се с тези, с които все още не се бяхме срещали и започнахме да обменяме бутилки с бира, джинче и т.н. Нещо обаче се случваше с автобусите и в крайна сметка вместо в мега-гига-абсолютно-якия автобус, пътувахме в един друг, който пак беше нива над нашите в България, но за съжаление му беше повреден климатика. Полу-сварени, полу-задушени, пристигнахме в Истанбул на следващата сутрин.
Там се срещнахме с групата от Русе. Също имаше нови лица, та бързо запознаване и с тях. Доста нови имена, но лека-полека се научихме едни други. След кратко хигиенизиране, потеглихме на обиколка на Истанбул. За дестинация бе избран Долмабахче Сарай:

За съжаление се оказа, че входът е доста солен - 20 лири на човек (това е равно на 20лв) и някои се отказахме. За сметка на това решихме да обиколим района и да се поснимаме:

А после открихме Краси и Светльо, които си бяха полегнали в едно паркче и пийваха биричка. Следваше разходка до автогарата, със задължителното, традиционно минаване за кокореч през Галата (сандвич с агнешки чревца, който така и не  се осмелих да опитам, вече втора година). На автогарата някои вече си подремваха в автобуса:

Последва дълго 20 часово пътуване от Истанбул до Пазар. Магистралата, в по-голямата си част, се движеше край морето, така че имаше живописни гледки, но ние май бяхме твърде отегчени и изморени и прекарахме голяма част от пътя в сън. Все пак на една от почивките не пропуснахме да снимаме този изгрев:

След като пристигнахме до Пазар сменихме транспорта с едно бойно микробусче - Форд Трансит. То смело премина през дупките и завоите на пътя (стресирайки ни значително) и ни закара до Каврун на около 2300 м надморска височина.

Там ние спахме ето в тези уютни бунгалца:

Всъщност бунгалцата си бяха доста добри - бяхме по 4 човека в стая, със собствена баня и тоалетна.
Разходихме се в района и видяхме местната флора и фауна:

Както и местният гардски транспорт:

Поснимахме и района:

И себе си:

Както и тревичката след последния дъжд:

След това хапнахме мухлама в местното заведение (нещо като фондю от домашни кашкавал и масло), заедно с вкусен местен хляб, чорбички и т.н. (м-м-м-м :) ) и разбира се пийнахме доволно количество чайче и биричка. Спахме като къпани след това :)
На следващата сутрин закусахме в местната закусвалня, където една баба месеше и печеше, а дядото сервираше. Отново беше доста вкусно :) Опаковахме раниците (ние с Тони разбира се последни - като най-големи мотки) и потеглихме нагоре.
Пропуснах да спомена, че тази планина се слави с това, че в нея доста си вали и е порядъчно мъгливо поради високата влажност. Имаше и опасения, дали ще можем да атакуваме върха, в случай, че времето се окажеше неблагоприятно.
Та като тръгнахме нагоре първоначално времето беше добре, с леки елементи на мъгла.

След около час-два обаче започна да вали. В първия момент леко - достатъчно, за да се позачудя дали е за дъждобран - но в следващия момент си стана доста проливно. Опаковахме себе си и раниците и продължихме нагоре. Започна да гърми и една светкавица се приземи на съседния хълм. За пръв път ми се случва да чуя и видя светкавица едновременно.
След като пристигнахме до лагера на 3000 м надморска височина и опънахме палатките, поспря да вали. Това ми даде възможност да изиграя ролята на простор:

Ето го и лагера в подножието на върха, който бе покрит в мъгла:

След това неколкократно заваляваше и спираше. Предвид времето решихме, че почти няма шансове за атака през следващия ден и се отдадохме на хапване и пийване... Внимавайте с уискито на 3000 м височина, особено, ако сте кифли, та сте се изморили преди това. С други думи, макар и количеството да беше малко, аз се поомотах, което предвид развоя на събитията после, не се оказа никак добра идея.
Учудващо, когато сутринта най-ранобудните отвориха очи към 5 часа, небето беше чисто и нямаше и помен от вчерашния порой. Това беше невероятен късмет, рядко тази планина предлагаше такова луксозно време. Станахме, закусихме и малко преди 7 часа потеглихме:

Хубавият и уютен лагер остана зад нас:

След по-малко от половин час вървене, достигнахме до трудния сипей. Поне не беше така лабилен като миналогодишния на Ерджияс, но пък беше доста по-дълъг. Позагряхме се и спряхме да се поразсъблечем:

Гледката беше красива:

Но аз изнемогвах :)

Уискито от предната вечер никак не ми помагаше. Ама хич! :) За сметка на това, животът ми бе спасен от опаковката мед, който носихме. На Langnese от HIT. Споменавам го, защото и преди се чудих в какво да пренеса мед в планина - стъклото е прекалено тежко, а освен това трябва да е нещо, което е предпазено от разливане. Една планинарка ми препоръча този. В удобна пластмасова тубичка, добре затваряща се.
Та след медената процедура (ядох го, не си правих маска за лице :)), успях да се посъвзема. Палатките вече бяха в далечината и изглеждаха съвсем дребни:

Наоколо не липсваха и ледници:

Изобщо планината беше величествена и живописна. Дотолкова се бях съвзела, че дори успях да снимам Тони. Съвсем сама :)

Пресякохме и снега:

Оставяйки зад себе си това:

Най-накрая изкачихме сипея.

Хапнахме, починахме. Бях на седмото небе от щастие. Мислех си: "Ето, трудното приключи". Ех, колко наивно от моя страна :) Оказа се, че трудното тепърва започвало. Последва кратко ходене, след което започна катеренето. С ниска степен на трудност, да, но за сметка на това уморително. Ето ми я все пак доволната усмивка:

Е, малко е стръмно...

Имаше малко мъгла, но гледката се прокрадваше величествено:

Почти като в самолет:

Постепено доста се изморих. Уж все още малко оставаше, а всеки път като си мислихме, че виждаме върха, се оказваше, че не е той, а някаква чучка, която го закрива. Вече бях на косъм от това да се откажа. Вървяхме и се катерехме от около 6 часа, махмурлукът вече отминаваше, но все още го усещах, изобщо положението си изглеждаше отчайващо. И изведнъж - "Изненадааааа,  ето го върхът!" :)

Kackar - 3937m

Имах чувството, че сме покорили света:

Нямаше време за много моткане, та потеглихме наобратно. Откатерването беше още по-тегаво, а вече нямаше начин да се откажем. На всичкото отгоре ме хвана и височинна болест, което доведе до глаоболие и виене на свят. Сега вече и Тони се притесни. Дадоха ми разни хапченца, след което продължихме лека-полека, като Андрей ми наблюдаваше всяка стъпка известно време, след като Тони беше споделил с него тревогите си. Като заслизахме надолу, започна да ми олеква и докато стигнем до сипея бях почти добре. Надолу ми се стори почти толкова безкраен, колкото на качване:

Падаше все повече мъгла, та бързахме да се приберем обратно, за да не ни завали и да станат камъните хлъзгави:

На един мини ледник Тони не издържа, скиорът в него победи и той се пусна надолу по обувки и с щеките, с усмивка до ушите. За съжаление фотоапаратът беше в него и нямаше как да го снимам, но след това заснех следите му. "Следите остават" както се казваше една хубава книга...

Тони пък ми снима за спомен това хубаво планинско цветче:

Завърнали се успешно след около13 часов преход, хапнахме и пийнахме, след което спах мноооого добре :)
На следващия ден опаковахме багажа:

Беше слънчево и красиво като в приказка. Въобще не ми се тръгваше:

Ето ми и щастливата и изгоряла от предния ден физиономия:

Направихме си и последна снимка с върха:

По пътя надолу Тони ме снима с маргаритките:

А пък двамата ни снимаха с красивия пейзаж - красота и природа (ние сме красотата, разбира се :))

След малко перипетии стигнахме селцето. Беше паднала мъгла и не го виждахме до последния момент, та бяхме почнали да се притесняваме, че сме се загубили:

На следващия ден се метнахме отново на мега микробусчето и потеглихме надолу по тесния планински път. 10-на минути след тръгването турският ни шофьор се сети, че си е забравил телефона горе. След което даде на задна и потегли наобратно... Тъй като стояхме на последния ред и виждах всичко зад нас, изпаднахме в лек дистрес. Да взимаш тесните завойчета с микробус си беше... Страшничко... Слава богу всичко приключи успешно и отново се отправихме към Трабзон.
Там открихме един къмпинг край морето. За него мога да кажа само толкова, тъй като нещо не ме впечатли особено. Оставихме багажа и се веднага отправихме към Сумела - известен скален манастир. За съжаление беше доста мъгливо и дъждовно:

Обиколката приключи, след което потеглихме към къмпинга. Вече се свечеряваше, а аз бях яла за последно едва сутринта. Както обичайно, да съм гладна не е никак добре за мен, а и за хората около мен. Станах крива, дори се разревах като магаре, само и само час по-скоро да идем да хапнем. Тони не издържа повече, затова се отправихме двамата в търсене на жадуваната храна.
Наблизо открихме един ресторант. Изглеждаше доста лъскав, а ние вече виждате как бяхме облечени, но гладът ми притъпи всякакво чувство за уместност. Седнахме в заведението с бели покривки, сервитьорите с бели ризи, а ние с планинските дрехи :) Оказа се обаче, че сервитьорката ни не владее никакви чужди езици, а нашите умения по турски също не бяха на ниво. По някаква причина каза, че не можела да ни даде меню, нямало ли, знам ли какво, хич не я разбрах. Предложи ни кюфтета или риба и ние веднага избрахме кюфтенцата. Успяхме да поръчаме и салата. Бира нямаше, та поискахме вода. След малко каката ни носи освен водата, по една чиния със сърмички и нещо като лютеница с лук. Оп-па-а-а... Ми ние такова не сме поръчвали?!? Започваме да се притесняваме, защото все още не знаем какви са цените. А с тези екстри, кой знае колко ще ни таксуват... След малко пристига и един омлет. Вече сериозно сме я загазили, взехме да се притесняваме дали ще ни стигнат парите. Опитахме да питаме каката защо ни ги носи тези неща, но тя не ни разбра, и взе да ни обяснява от какво е направен омлетът. Отказахме се от разговора :) След малко пристигнаха заветните кюфтенца (от месо), с доволно голяма гарнитура. Хапнахме много добре и поискахме сметката. Докато я чакахме с трепет Тони сподели, че иска баклавичка, но не посмяхме да поръчаме. След малко каката пристигна и се оказа, че сметката ни е... 22лв :) Повечето неща били просто така - влизали си в цената, както и баклавичката, която също получихме :) Нахранени и в прекрасно настроение се завърнахме в лагера.
На следващия ден посетихме Трабзон. Първата забележителност беше църквата Света София:

След това ходихме до Археологическия музей. По време на разходката можахме да се насладим на тунингованите маршрутки, които си бяха цяла атракция:

Та това беше културната част :)
На следващия ден опаковахме багажа и потеглихме наобратно. 20-тина часа до Истанбул, разходка в града, туристически снимки:

И когато силите приключиха - разпльокване в паркче в азиатската част (до пристанището Kadıköy) на по биричка:

Преди да отпътуваме обратно към България, посетихме Decathlon-а, който са открили близо до автогарата (Otogar Essenler), което си беше цяло приключение, предвид, че пресичаме магистрали пеш :) Още по-глупаво се почувствах, когато при следващото си посещение на Истанбул установих, че може просто да се слезе на предната спирка на метрото, като се идва от Aksaray и да се повърви 300м пеш :)

И това беше лятното приключение :)

Освен това се превърнахме в медийни звезди: http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=565960

THE END

P.S. А ето и повечко снимки от пътуването- тук.