Как се решихме? При мен пристигна мейл от "Бяла Звезда", с които имах удоволствието да ходя миналата година на Ерджияс и Кападокия. Беше последна възможност за записване за експедицията до Качкар. Веднага попитах Тони:
- "Искаш ли да ходим?"
- " Искам."
Та така да се каже, едва го навих :) Веднага се обадих на Андрей, и вече бяхме официално записани :)
В уречения ден и час се събрахме на автогарата :) Запознахме се с тези, с които все още не се бяхме срещали и започнахме да обменяме бутилки с бира, джинче и т.н. Нещо обаче се случваше с автобусите и в крайна сметка вместо в мега-гига-абсолютно-якия автобус, пътувахме в един друг, който пак беше нива над нашите в България, но за съжаление му беше повреден климатика. Полу-сварени, полу-задушени, пристигнахме в Истанбул на следващата сутрин.
Там се срещнахме с групата от Русе. Също имаше нови лица, та бързо запознаване и с тях. Доста нови имена, но лека-полека се научихме едни други. След кратко хигиенизиране, потеглихме на обиколка на Истанбул. За дестинация бе избран Долмабахче Сарай:
За съжаление се оказа, че входът е доста солен - 20 лири на човек (това е равно на 20лв) и някои се отказахме. За сметка на това решихме да обиколим района и да се поснимаме:
А после открихме Краси и Светльо, които си бяха полегнали в едно паркче и пийваха биричка. Следваше разходка до автогарата, със задължителното, традиционно минаване за кокореч през Галата (сандвич с агнешки чревца, който така и не се осмелих да опитам, вече втора година). На автогарата някои вече си подремваха в автобуса:
След като пристигнахме до Пазар сменихме транспорта с едно бойно микробусче - Форд Трансит. То смело премина през дупките и завоите на пътя (стресирайки ни значително) и ни закара до Каврун на около 2300 м надморска височина.
Там ние спахме ето в тези уютни бунгалца:
Всъщност бунгалцата си бяха доста добри - бяхме по 4 човека в стая, със собствена баня и тоалетна.
Разходихме се в района и видяхме местната флора и фауна:
Както и местният гардски транспорт:
Поснимахме и района:
И себе си:
Както и тревичката след последния дъжд:
След това хапнахме мухлама в местното заведение (нещо като фондю от домашни кашкавал и масло), заедно с вкусен местен хляб, чорбички и т.н. (м-м-м-м :) ) и разбира се пийнахме доволно количество чайче и биричка. Спахме като къпани след това :)
На следващата сутрин закусахме в местната закусвалня, където една баба месеше и печеше, а дядото сервираше. Отново беше доста вкусно :) Опаковахме раниците (ние с Тони разбира се последни - като най-големи мотки) и потеглихме нагоре.
Пропуснах да спомена, че тази планина се слави с това, че в нея доста си вали и е порядъчно мъгливо поради високата влажност. Имаше и опасения, дали ще можем да атакуваме върха, в случай, че времето се окажеше неблагоприятно.
Та като тръгнахме нагоре първоначално времето беше добре, с леки елементи на мъгла.
След около час-два обаче започна да вали. В първия момент леко - достатъчно, за да се позачудя дали е за дъждобран - но в следващия момент си стана доста проливно. Опаковахме себе си и раниците и продължихме нагоре. Започна да гърми и една светкавица се приземи на съседния хълм. За пръв път ми се случва да чуя и видя светкавица едновременно.
След като пристигнахме до лагера на 3000 м надморска височина и опънахме палатките, поспря да вали. Това ми даде възможност да изиграя ролята на простор:
Ето го и лагера в подножието на върха, който бе покрит в мъгла:
След това неколкократно заваляваше и спираше. Предвид времето решихме, че почти няма шансове за атака през следващия ден и се отдадохме на хапване и пийване... Внимавайте с уискито на 3000 м височина, особено, ако сте кифли, та сте се изморили преди това. С други думи, макар и количеството да беше малко, аз се поомотах, което предвид развоя на събитията после, не се оказа никак добра идея.
Учудващо, когато сутринта най-ранобудните отвориха очи към 5 часа, небето беше чисто и нямаше и помен от вчерашния порой. Това беше невероятен късмет, рядко тази планина предлагаше такова луксозно време. Станахме, закусихме и малко преди 7 часа потеглихме:
Хубавият и уютен лагер остана зад нас:
След по-малко от половин час вървене, достигнахме до трудния сипей. Поне не беше така лабилен като миналогодишния на Ерджияс, но пък беше доста по-дълъг. Позагряхме се и спряхме да се поразсъблечем:
Гледката беше красива:
Но аз изнемогвах :)
Уискито от предната вечер никак не ми помагаше. Ама хич! :) За сметка на това, животът ми бе спасен от опаковката мед, който носихме. На Langnese от HIT. Споменавам го, защото и преди се чудих в какво да пренеса мед в планина - стъклото е прекалено тежко, а освен това трябва да е нещо, което е предпазено от разливане. Една планинарка ми препоръча този. В удобна пластмасова тубичка, добре затваряща се.
Та след медената процедура (ядох го, не си правих маска за лице :)), успях да се посъвзема. Палатките вече бяха в далечината и изглеждаха съвсем дребни:
Наоколо не липсваха и ледници:
Изобщо планината беше величествена и живописна. Дотолкова се бях съвзела, че дори успях да снимам Тони. Съвсем сама :)
Пресякохме и снега:
Оставяйки зад себе си това:
Най-накрая изкачихме сипея.
Хапнахме, починахме. Бях на седмото небе от щастие. Мислех си: "Ето, трудното приключи". Ех, колко наивно от моя страна :) Оказа се, че трудното тепърва започвало. Последва кратко ходене, след което започна катеренето. С ниска степен на трудност, да, но за сметка на това уморително. Ето ми я все пак доволната усмивка:
Е, малко е стръмно...
Имаше малко мъгла, но гледката се прокрадваше величествено:
Почти като в самолет:
Постепено доста се изморих. Уж все още малко оставаше, а всеки път като си мислихме, че виждаме върха, се оказваше, че не е той, а някаква чучка, която го закрива. Вече бях на косъм от това да се откажа. Вървяхме и се катерехме от около 6 часа, махмурлукът вече отминаваше, но все още го усещах, изобщо положението си изглеждаше отчайващо. И изведнъж - "Изненадааааа, ето го върхът!" :)
Kackar - 3937m
Имах чувството, че сме покорили света:
Нямаше време за много моткане, та потеглихме наобратно. Откатерването беше още по-тегаво, а вече нямаше начин да се откажем. На всичкото отгоре ме хвана и височинна болест, което доведе до глаоболие и виене на свят. Сега вече и Тони се притесни. Дадоха ми разни хапченца, след което продължихме лека-полека, като Андрей ми наблюдаваше всяка стъпка известно време, след като Тони беше споделил с него тревогите си. Като заслизахме надолу, започна да ми олеква и докато стигнем до сипея бях почти добре. Надолу ми се стори почти толкова безкраен, колкото на качване:
Падаше все повече мъгла, та бързахме да се приберем обратно, за да не ни завали и да станат камъните хлъзгави:
На един мини ледник Тони не издържа, скиорът в него победи и той се пусна надолу по обувки и с щеките, с усмивка до ушите. За съжаление фотоапаратът беше в него и нямаше как да го снимам, но след това заснех следите му. "Следите остават" както се казваше една хубава книга...
Тони пък ми снима за спомен това хубаво планинско цветче:
Завърнали се успешно след около13 часов преход, хапнахме и пийнахме, след което спах мноооого добре :)
На следващия ден опаковахме багажа:
Беше слънчево и красиво като в приказка. Въобще не ми се тръгваше:
Ето ми и щастливата и изгоряла от предния ден физиономия:
Направихме си и последна снимка с върха:
По пътя надолу Тони ме снима с маргаритките:
А пък двамата ни снимаха с красивия пейзаж - красота и природа (ние сме красотата, разбира се :))
След малко перипетии стигнахме селцето. Беше паднала мъгла и не го виждахме до последния момент, та бяхме почнали да се притесняваме, че сме се загубили:
На следващия ден се метнахме отново на мега микробусчето и потеглихме надолу по тесния планински път. 10-на минути след тръгването турският ни шофьор се сети, че си е забравил телефона горе. След което даде на задна и потегли наобратно... Тъй като стояхме на последния ред и виждах всичко зад нас, изпаднахме в лек дистрес. Да взимаш тесните завойчета с микробус си беше... Страшничко... Слава богу всичко приключи успешно и отново се отправихме към Трабзон.
Там открихме един къмпинг край морето. За него мога да кажа само толкова, тъй като нещо не ме впечатли особено. Оставихме багажа и се веднага отправихме към Сумела - известен скален манастир. За съжаление беше доста мъгливо и дъждовно:
Обиколката приключи, след което потеглихме към къмпинга. Вече се свечеряваше, а аз бях яла за последно едва сутринта. Както обичайно, да съм гладна не е никак добре за мен, а и за хората около мен. Станах крива, дори се разревах като магаре, само и само час по-скоро да идем да хапнем. Тони не издържа повече, затова се отправихме двамата в търсене на жадуваната храна.
Наблизо открихме един ресторант. Изглеждаше доста лъскав, а ние вече виждате как бяхме облечени, но гладът ми притъпи всякакво чувство за уместност. Седнахме в заведението с бели покривки, сервитьорите с бели ризи, а ние с планинските дрехи :) Оказа се обаче, че сервитьорката ни не владее никакви чужди езици, а нашите умения по турски също не бяха на ниво. По някаква причина каза, че не можела да ни даде меню, нямало ли, знам ли какво, хич не я разбрах. Предложи ни кюфтета или риба и ние веднага избрахме кюфтенцата. Успяхме да поръчаме и салата. Бира нямаше, та поискахме вода. След малко каката ни носи освен водата, по една чиния със сърмички и нещо като лютеница с лук. Оп-па-а-а... Ми ние такова не сме поръчвали?!? Започваме да се притесняваме, защото все още не знаем какви са цените. А с тези екстри, кой знае колко ще ни таксуват... След малко пристига и един омлет. Вече сериозно сме я загазили, взехме да се притесняваме дали ще ни стигнат парите. Опитахме да питаме каката защо ни ги носи тези неща, но тя не ни разбра, и взе да ни обяснява от какво е направен омлетът. Отказахме се от разговора :) След малко пристигнаха заветните кюфтенца (от месо), с доволно голяма гарнитура. Хапнахме много добре и поискахме сметката. Докато я чакахме с трепет Тони сподели, че иска баклавичка, но не посмяхме да поръчаме. След малко каката пристигна и се оказа, че сметката ни е... 22лв :) Повечето неща били просто така - влизали си в цената, както и баклавичката, която също получихме :) Нахранени и в прекрасно настроение се завърнахме в лагера.
На следващия ден посетихме Трабзон. Първата забележителност беше църквата Света София:
След това ходихме до Археологическия музей. По време на разходката можахме да се насладим на тунингованите маршрутки, които си бяха цяла атракция:
Та това беше културната част :)
На следващия ден опаковахме багажа и потеглихме наобратно. 20-тина часа до Истанбул, разходка в града, туристически снимки:
И когато силите приключиха - разпльокване в паркче в азиатската част (до пристанището Kadıköy) на по биричка:
Преди да отпътуваме обратно към България, посетихме Decathlon-а, който са открили близо до автогарата (Otogar Essenler), което си беше цяло приключение, предвид, че пресичаме магистрали пеш :) Още по-глупаво се почувствах, когато при следващото си посещение на Истанбул установих, че може просто да се слезе на предната спирка на метрото, като се идва от Aksaray и да се повърви 300м пеш :)
И това беше лятното приключение :)
Освен това се превърнахме в медийни звезди: http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=565960
THE END
P.S. А ето и повечко снимки от пътуването- тук.
